“Всичко преди, смъртта се нарича дунйа̄ (земно). Онова, което ще донeсе полза след смъртта, не се брои за земно, а за а̄хиретско (отвъдно), защото земята е като нивата на отвъдния живот. Онова земно дело, което е безполезно за отвъдното, е вредно. Такъв е случаят с хара̄мите (забраните), греховете и прекаляването с муба̄хите (позволените неща). Ако нещата в земния живот се използват съгласно повелите на исляма, те ще станат полезни за отвъдното. Хората, които направят това, ще се сдобият едновременно, както със земни удоволствия, така и с а̄хиретски блаженства. Имотът – сам по себе си – не е нито вреден, нито полезен. Дали ще е вреден или полезен (т.е. дали ще носи загуба или полза) зависи от онзи, който го управлява. Следователно земните неща, които са проклети (от исляма), са онези, от които не е доволен Алла̄ху теа̄ля̄ и се използват за неща, рушащи отвъдното (щастие). Състоянието на онези, които забравят себе си и своя Господ, и са подвластни на насладите и страстите, са като това на онзи пътник, който губи си времето с подготовката на своите екипировка, оглавник и храната на своето животно и изостава от своите приятели (кервана) в пътуването. Остава самотен сред пустошта и с което е застигнат от гибел. Ако човек забрави защо е създаден, ако се подмами от украсата на земния живот и не се подготви за а̄хирета, ще бъде въвлечен във вечна беда. Обичта към земното пречи на човека да се приготви за отвъдния живот, защото сърцето, мислейки за него, забравя Алла̄ху теа̄ля̄. Тялото, в стремежа си да го спечели, остава в несъстояние да извършва поклонения. Земното и отвъдното са като изтока и запада. Който се доближава към една от тези посоки, той – автоматично – се отдалечава от другата. Ако един човек не прави поклонения и поради стремежа си към земна печалба и не обръща внимание на заповедите и забраните на Алла̄ху теа̄ля̄, това показва, че той е пристрастен към земното. Алла̄ху теа̄ля̄ ще намести в сърцата на хората студенина към него и никой не ще го заобича. “
